Необикновената история на 20-литровата туба

Вероятно всеки от нас е виждал обикновена 20-литрова тенекиена туба за гориво. Но знаете ли, че това практично изобретение е създадено още преди Втората световна война, в която изиграва важна роля?

През 30-те години в Европа става все по-ясно, че предстои нов военен конфликт, за който държавите трябва да се подготвят правилно. Германия планира нова стратегия, за да избегне повторение на ужасите на окопната война през Първата световна война. Акцентът е поставен върху бронираната техника и нейното бързо движение, което обаче представлява сериозна тежест за логистиката.

Тежките машини трябва редовно да се снабдяват с гориво, което все още представлява голямо предизвикателство за доставките. А и танковете са лесни за разпознаване и доста уязвими. Ето защо около средата на 30-те години на миналия век германците започват да търсят нов контейнер (кутия, туба) за гориво, който да бъде лесен за транспортиране, издръжлив, възможно най-лек, лесен за боравене и лесен за съхранение. Използваните до тогава триъгълни кутии не са от най-практичните.

Редица компании участват в тръжния процес с различни предложения, които са тествани от германските власти по отношение на практичност, издръжливост и т.н. Резултатът от тестовете и различни модификации е 20-литровият тенекиен Wehrmacht-Einheitskanister от 1937 г., разработен от Винсенс Грюнфогел - старши инженер за германската компания Müller. Неговата кутия е обмислена до най-малкия детайл, което се потвърждава от факта, че практически се произвежда и днес без големи модификации. Още повече е приета от всички съюзници по време на войната. 

Защо Wehrmacht-Einheitskanister толкова специален контейнер? Първо заради самата форма, която прави възможно съхранението на голям брой кутии една до друга и една върху друга. Възможно е също така тубата просто да се постави върху превозното средство или в кабината. Конструкцията обаче също е добре обмислена.

Кутията е направена от две части, които трябва да бъдат заварени. В същото време заваръчният шев е под нивото на страничните стени, така че не е податлив на повреда в случай на удар. Дръжката също е просто брилянтна, всъщност се състои от три дръжки. Идеята - един войник може лесно да носи две пълни кутии (по една във всяка ръка) или четири празни (по две във всяка ръка). И ако силите се изчерпват, двама войници могат удобно да носят една туба. 

Трите дръжки също улесняват предаването на от ръка на ръка по време на транспортиране/манипулация. В същото време армията вече има високи изисквания за лесно управление при самото използване. Освен това, когато кутията не е препълнена, остава въздушен джоб, благодарение на който дори плава.

Скоростта, с която може да се напълни и изпразни контенйра, също е важна за военните. Следователно Wehrmacht-Einheitskanister получава широко гърло, което е допълнително оборудвано с тънка тръба в горната част, осигуряваща подаване на въздух и по този начин изливането става гладко. В допълнение капакът може да се използва за относително прецизно изливане, без да е необходимо да се използва фуния.

Неговото добре обмислено затваряне с лост позволява отваряне/затваряне с една ръка и без необходимост от използване на инструменти. Благодарение на уплътнението нищо не излиза от кутията и може да се използва многократно. Вътрешността е покрита с гума, което прави възможно и транспортиране на питейна вода, а и предотвратява вътрешната корозия.

През 1939 г., по време на подготовката за войната, армията вече разполага с хиляди готови контейнери. Моторизираните части, които са оборудвани с тях, също получават гумен маркуч. Това трябва да направи възможно получаването на гориво, например от паркирани коли или други налични източници. 
 

Това е особено вярно за британските войници, които влизат в контакт с немски туби за първи път по време на усилията за защита на Норвегия. Въпреки това, предимството на германските кутии пред британските е напълно демонстрирано по време на военни действия в Северна Африка.

В началото на войната британците използват метални контейнери с обем 2 имперски галона (приблизително 9,1 литра) и 4 имперски галона (приблизително 18 литра) за транспортиране на гориво. По-малкият е доста здрав, но скъп за производство. Затова масово се използва предимно 4-галонния контейнер, който обаче има редица проблеми. Крехък е. 

Тези контейнери са направени от сравнително тънка калаена сплав и имат гофрирани или запоени съединения. Но именно тези съединения често се пукат и пропускат по време на транспортиране, което води до големи загуби на гориво. Това е особено опасно при шофирането по неравни пътища в Северна Африка, където транспортните контейнери често губят голяма част от съдържанието си.

Има и проблем с транспортирането на голям брой от тези контейнери. Ако не са използвани дървени каси, а са подредени директно един върху друг, кутиите отгоре могат да повредят тези отдолу. Така съюзниците губят огромно количество гориво, но течовете в колите също биха могли да доведат до пожари и са предизвикали експлозията на поне един транспортен кораб. Има и проблем с разширяването на горивото в екстремните африкански горещини, което отново довежда до повреда на кутията и изтичане.

Освен това тубата има само една малка дръжка, което усложнява транспортирането и е необходимо да се използва фуния за изливане. В допълнение - крехката конструкция означава, че кутията е не е подходяща за многократна употреба. Така британците бързо оценяват предимството на немските кутии и започват да ги използват в голям мащаб. 

В по-късните години на войната съюзниците най-накрая започват собствено производство, което е значително улеснено от факта, че те също получават технически спецификации за германските контейнери. Значението на германските кутии е коментирано и от американския президент Франклин Рузвелт, според когото би било невъзможно да се пробие Франция със светкавична скорост без тези контейнери.

По време на войната дизайнът на немските кутии е копиран и от руснаците, които по-късно го приемат за свой стандарт. Немско-британският Jerrycan става стандарт и за армиите на страните от НАТО. 

През 1970 г. финландският дизайнер Eero Rislakki проектира пластмасовата кутия Jerrycan, която е по-лека от оригинала и все още достатъчно здрава. Впоследствие тубата е приета от финландската армия и предоставена и на обществеността. Днес големите, 20-литрови тенекиени туби се използват все още, но по-леките и по-компактни пластмасови с по-малък обем са по-практични.