Вече 86 години една и съща трагична фотография - черно-бяла, едрозърнеста, леко размазана - изниква в главите на всички, когато заговорим за най-обещаващото решение в областта на зелената енергия. Щом стане дума за употреба на водород в транспорта, първо се сещаме за трагедията на дирижабъла "Хинденбург". На 6 май 1937 гордостта на германския въздушен флот, най-големият въздухоплавателен съд с твърда конструкция в историята, се запалва и изгаря като факла при опит за кацане в Ню Джърси. 35 души - пътници и екипаж - загиват.
Причината за трагедията не е ясна и до днес. Мнозина подозират саботаж. Но каквато и да е истината, катастрофата с "Хинденбург" не само слага точка на пътническите дирижабли с водород, но и поставя клеймо изобщо върху практическата употреба на най-разпространения елемент във Вселената. Днес опонентите на нар. "водородно общество" изтъкват всевъзможни аргументи срещу него - икономически, научни, логистични, геополитически. Но в крайна сметка най-силният им инструмент е подсъзнателният ужас, който образът на горящия цепелин продължава да предизвиква и до днес. Нека се опитаме да обобщим доводите "за" и "против" прехода към водородно задвижване в транспорта.
17 ключови въпроса за водорода (ГАЛЕРИЯ):
Има и немалко слаби места във водородната стратегия, разбира се. Производството на "зелен" водород чрез електролиза е изключително енергоемко. На практика в процеса на превръщане на възобновяемата енергия във водород и после обратно в енергия, се губят доста над 50%. Самият зелен водород излиза твърде скъпо - затова и в момента не повече от 3% от цялото производство се пада на него, а огромната част се добива от природен газ с високи вредни емисии - това е т. нар. "сив водород". Има го и "синия водород", който отново се произвежда от природен газ, но въглеродните емисии се улавят при производството. Само че и това никак не е евтино.