Вече 86 години една и съща трагична фотография - черно-бяла, едрозърнеста, леко размазана - изниква в главите на всички, когато заговорим за най-обещаващото решение в областта на зелената енергия. Щом стане дума за употреба на водород в транспорта, първо се сещаме за трагедията на дирижабъла "Хинденбург". На 6 май 1937 гордостта на германския въздушен флот, най-големият въздухоплавателен съд с твърда конструкция в историята, се запалва и изгаря като факла при опит за кацане в Ню Джърси. 35 души - пътници и екипаж - загиват.
Причината за трагедията не е ясна и до днес. Мнозина подозират саботаж. Но каквато и да е истината, катастрофата с "Хинденбург" не само слага точка на пътническите дирижабли с водород, но и поставя клеймо изобщо върху практическата употреба на най-разпространения елемент във Вселената. Днес опонентите на нар. "водородно общество" изтъкват всевъзможни аргументи срещу него - икономически, научни, логистични, геополитически. Но в крайна сметка най-силният им инструмент е подсъзнателният ужас, който образът на горящия цепелин продължава да предизвиква и до днес. Нека се опитаме да обобщим доводите "за" и "против" прехода към водородно задвижване в транспорта.
17 ключови въпроса за водорода (ГАЛЕРИЯ):
Но това все още е твърде плахо начало. През 2020 ЕС обяви водорода за основен елемент от зеления си преход, но оттогава само 4% от водородните проекти са си осигурили финансиране. В същото време страни като Япония и Южна Корея имат действащи национални стратегии в тази област. А Китай е дори още по-напред. "Когато китайците решат нещо, го правят наистина бързо", казва Хадзимаркакис. "Ще кажа само едно число: когато започнахме да работим по европейската водородна стратегия през 2020, Китай имаше около 10% от световния капацитет за електролиза. Днес, три години по-късно, вече има около 50%".
Все още немалко политици и експерти се опасяват, че водородът е мираж, който отклонява внимание и средства в грешната посока. Адам Тууз, директор на Европейския институт към Университета Колумбия, наскоро написа една статия в този дух за Foreign Policy. "В пустинята миражът може да бъде фатален. Ако ходиш твърде дълго в грешната посока, може да няма път назад", писа Тууз, който впрочем e по-скоро предпазлив наблюдател, отколкото отявлен противник на водорода. Но всъщност има едно нещо, което е по-опасно от преследването на миражи из пустинята - и то е да си стоиш на едно място.
НА СНИМКАТА: Йорго Хадзимаркакис