Надпреварата за мощност и използването на нови технологи са нещо обичайно за автомобилния спорт. Но и при него понякога се появяват такива автомобили, които тотално превъзхождат конкурентите си. И се налага да бъдат забранявани с промени в правилниците. Ето 5 такива машини.
Lotus 56 (година на участие 1968)
През 1968 г. британците от Lotus заявяват за участие в легендарното състезание „500 мили на Индианаполис” болид с името 56. На фона на приличащите на цигари съперници Lotus 56 се отличава рязко по клиновидната си форма и отличната аеродинамика. Освен това машината има задвижване на четирите колела и газотурбинен двигател от хеликоптер. Той е производство на компанията Pratt & Whitney и развива 500 к.с.
Болидът обаче се оказва разочарование за отбора. Въпреки това той е модернизиран и се превръща в Lotus 56B, като участва в няколко състезания от първенството на Формула 1 през 1971 г. – също без успех. Големият проблем е „турбо дупката”, заради която реакцията на мотора при подаване на газ закъснява до 6 секунди. По-късно това е съкратено до 3 секунди.
От автомобила са построени 4 бройки. С една от тях по време на тренировка загива пилотът Майк Спенс. Друга е управлявана от легендата Греъм Хил (на снимката), но и той катастрофира тежко. Съдбата на другите два е подобна – първият дори е на път да спечели едно от състезанията, но няколко обиколки преди края получава повреда на горивната помпа и спира.
Въпреки всички проблеми Lotus 56 има огромен потенциал и с отстраняване на проблемите е можел да се превърне в заплаха за конкуренцията. С това са наясно и шефовете на американския автомобилен спорт, които през 1969 г. забраняват газотурбинните двигатели и системата за задвижване на четирите колела.
Chaparral 2J (1970 г.)
Историята на автомобилните надпревари познава редица примери за необичайна конструкция, но дори и там се появяват екзотични решения. Едно от тях е американският Chaparral 2J, който участва в сериите Can-Am през 1970 г. Неговата странна форма има само една цел – създаване на максимална притискателна сила. За целта в задната част са поставени 2 огромни вентилатора, които се задвижват от 2-цилиндров 2-тактов мотор, а самият болид има пластмасова престилка, разположена по целия периметър. Тя е почти плътно до земята, за да може да ограничи достъпа на въздух под колата.
Така Chaparral 2J разполага с два двигателя, като основнният е 7,6-литров V8 на Chevrolet, който е форсиран до 650 к.с. Идеята за двата вентилатора, които да разреждат въздуха под машината и да осигуряват по-добра притискателна сила има потенциал, но като цяло болидът се оказва ненадежден. Освен това конкурентите се оплакват, че често вентилаторите изхвърлят камъчета, които се забиват в каската на движещия се отзад пилот.
Отстраняването на технически проблеми по колата не помага, тъй като през 1971 г. подобни машини са официални забранени от правилника на сериите Can-Am. Впрочем, през 1978 г. отборът на Brabham се опитва да приложи същата технология в болидите си, участващи в първенството на Формула 1, но не му е позволено.
Porsche 917/30 (1973 г.)
Porsche 917 е един от най-сполучливите модели в историята на немската компания. В началото на 70-те години този автомолил печели „24 часа на Льо Ман”. Като цяло съществуват 11 различни варианти на машината, но най-свирепата и една от най-мощните е тази, която участва в сериите Can-Am. Той тежи едва 820 кг. и предлага ускорение от 0 до 100 км/ч за 2,3 секунди, като развива скорост от 390 км/ч.
Състезателната кола е оборудвана с 12-цилиндров мотор с 2 турбокомпресора. От работен обем 5,4 литра по време на състезания инженерите на отбора успяват да измъкнат 1100 к.с., а по време на квалификациите двигателя предлага още повече – 1580 к.с. През целия сезон Porsche 917/30 тотално доминира в сериите, което не се харесва на останалите.
През 1974 г. светът е обхванат от петролна криза, която е отличен повод за организаторите на сериите Can-Am. Те приемат промени в правилника, като въвеждат лимит на горивото по време на състезание. А в него Porsche 917/30 просто няма как да се впише и затова болидът е пратен в пенсия.
Williams FW14B (1992 г.)
През сезон 1992 г. отборът на Williams във Формула 1 е направо неудържим, като заслугата е на болида FW14B. Задвижването му е поверено на 3,5-литров атмосферен V10 двигател, който развива 730 к.с. Автомобилът разполага с полуавтоматична скоростна кутия и система ABS, но най-силното му оръжие е системата против буксуване, която му дава огромна предимство на старта, както и на излизане от завоите. Освен това машината има и активно окачване, което също играе важна роля.
Резултатът в крайна сметка е пълен разгром над съперниците. От общо 16 състезание през сезона Williams FW14B печели 10, като в 9 от тях победител е славещият се с агресивното си каране Найджъл Менсъл. Англичанинът става световен шампион, а отборът печели купата при конструкторите.
Всичко това, напълно естествено, не се харесва на конкурентите и те започват да внедряват на своите автомобили технологиите на FW14B. Нещата обаче са решени кардинално от организаторите на световния шампионат, които за следващия сезон забраняват електроните асистенти и активното окачване.
DAF Turbo Twin (1984-1988 г.)
Дори сред състезатените камиони се срещат такива чудовища, чиято доминация е можела да бъде спряна единствено с промяна в правилника. През 1984 г. на легендарното рали „Дакар” за първи път се появява най-знаменития и нестандартен камион за това време – двумоторният DAF Twincab с обща мощност 800 к.с.
След 2 години модернизирана холандска машина вече се казва DAF 3600 Turbo Twin и развива цели 1000 к.с. В средващото рали – през 1987 г., пилотът Ян де Рой участва с версията Turbo Twin II, като печели убедително. Камионът е толкова бърз, че завършва на 11-о място в генералното класиране. А вторият в подреждането в класа – Карел Лопраис с Tatra, финишира на цели 12 часа след Де Рой.
Апотеозът в развитието на двумоторните DAF е Turbo Twin X1, който застава на старта на „Дакар” през 1988 г. Камионът разчита на 6 турбини, а общата мощност на двата 11,6-литрови мотора достига 1200 к.с. и 4700 Нм. Максималната скорост на това чудовище е 240 км/ч, като феновете на „Дакар” сигурно още си спомнят кадри от надпреварата, на които тежащият 11 това камион се движи редом с прототипа Peugeot 405 Turbo на лидера при автомобилистите Ари Ватанен. Това се случва при скорост от 200 км/ч.
Именно „Дакар-88” обаче се оказва големият кошмар за тима на DAF. По време на специален участък машината от предишната година - Turbo Twin X2 (1000 к.с.), се преобръща няколко пъти при скорост от 170 км/ч. Пилотът Тео ван дер Рюйт и инженерът Крис Рос оцеляват, но навигаторът Кеес ван Ловежин изхвърча през предния прозорец и загива на място.
Отборът на DAF решава да напусне състезанието, като се завръща в пустинните ралита едва след 10 години. Много по-рано – още през 1990 г., регламентът е променен и подобни камиони са забранени.
Снимки: Интернет
2
