И днес за много шофьори, особено в България, мигачът си остава само аксесоар, дреболия, която може и да не се използва. Преди Buick да покаже новия си модел Roadmaster с първите електрически мигачи през 1939 г., хората използваха предимно ръцете си, за да покажат на другите (тогава не толкова много) участници в движението накъде ще завиват. Всъщност, колкото и да е трудно за вярване, но ръцете си хората използваха чак до 50-те години. Причината бе, че автомобилите се правеха да служат вярно десетки години, така че мнозина стари модели бяха доживели до тази епоха.
Някои шофьори прибягваха до помощта на един вид механични светофари, инсталирани в предната част на автомобила. Те работеха с електромагнити и посочваха в коя посока колата ще завие с масивна стрелка. Тези устройства предимно се използваха в Европа. Имаше дори специални модели, които се допълваха от "стопове". При натискане на спирачката съответните "плочки" излизаха от двете страни.
Всички тези устройства не се славеха с голяма надеждност, така че шофьорите бяха доста доволни, когато се появиха първите напълно електрически мигачи - крушки, от двете страни на каросерията. Първият такъв автомобил бе Buick Roadmaster. Мигачите сработваха чрез превключвател, разположен на иновативната кормилна колона Handi-Shift. През 1940 г. Buick доработи дизайна и мигачите се появиха и отпред, като в съото време добави супер иновация - самостоятелното им изключване.
След Втората световна война лостът на мигача вляво от кормилната колона се превърна в истински стандарт, запазен и до днес. За бюджетни автомобили, които все още се произвеждаха без тях, находчиви компании като Simplex, правеха отделни комплекти за инсталиране на цена от 9 долара. Те обещаваха "простота и удобство, като при скъпите коли". Дори при скъпите модели обаче лостът за превключване на мигачите все още беше опция, която струваше около 10 долара.
Всички тези видове "пътепоказатели" обаче бяха обикновени прозрачни светлини. В началото на 50-те някой реши, че те губят на фона на многото коли с включени фарове. Освен това тогавашният автомобилен дизайн предвиждаше изобилна употреба на хромирани части, които отразяваха успешно всички тези бели светлини.
До 1958 г. бе решено, че мигачите е добре да бъдат направени оранжеви. До 1962 г. стандартът бе приет в САЩ и в Европа. В началото 25 държави щата не можаха да приемат този стандарт. А когато той бе приет, на пазара настъпи хаос. Много производители не знаеха какво до правят със запасите от обикновени прозрачни светлини.
Твърди се, че моделът Checker Marathon, използван за такси, е първият автомобил с оранжеви мигачи. Той бе много нишов модел, произвеждан в малък тираж, поради което той първи изчерпа запаса си от старите бели светлини. На пазара за резервни части също настана суматоха - много компании започнаха да предлагат различни комплекти. Някои имаха оранжеви лещи, други предлагаха лампи, покрити с оранжев филм, а трети - светлинни филтри.
Най-смешното е, че всички те бяха незаконни, тъй като беше забранено управлението на автомобил с конструктивни промени. Във Филаделфия дори пращаха за такова нещо в затвора - и купувачи, и продавачи. А през 1964 г. се появиха първите анимирани мигачи. Това стана върху модела Ford Thunderbird, в който последователно светваха три лампи, след това загасваха заедно и цикълът се повтаряше. Вярно е, трябваше да мине известно време, за да може този дизайн да стане легален, тъй като все още нямаше държавен стандарт.