Епичното завръщане на дизела: 1400 км из Сахара и Атлас с Mazda CX-60

Обикновено международните тестове на нови автомобили не включват кой знае колко шофиране. В последните години маршрутите често са едва по 200-300 километра, изпъстрени с кафе паузи и по пътища, старателно избрани да подчертават добрите качества на колата. Но този тест, по всичко личи, ще е много различен.               Очакват ни почти 1400 километра през Атласките планини в Мароко, през проходи, които на места стигат 3000 метра височина, и по пътища, които не само са строени през 20-те години на миналия век, но и са частично унищожени от голямото земетресение край Маракеш миналата есен. После идва пустинята Сахара. И накрая, предупреждават ни организаторите, една от най-зловещите магистрали в Северна Африка. В час пик. Разбираме защо това начинание е наречено Mazda Epic Drive, епичното каране на Mazda.        Снимки: ДЕЙВИД СМИТ        Луксозните хотели и басейните на Маракеш не могат по никакъв начин да ни подготвят за онова, което ни чака. Организаторите предупреждават, че предишната група е успяла да спука 16 гуми по трасето, и е закъсняла тежко с програмата и в двата дни. Затова потегляме още в ранни зори. В околностите на Маракеш пътищата са гладки, пейзажите са интересни и първият час минава неусетно. Единственото, което не е съвсем в ред, е интернет бисквитката в колата ни, от която зависим за навигацията. След поредното прекъсване Google е преизчислил пътя ни, без да разберем, и след стотина километра каране се оказва, че се движим в съвсем друга посока - по главното туристическо трасе към вътрешността на страната.             Налага се да обърнем и след два загубени часа най-сетне стъпваме в полите на Атлас, на път към страховития проход Тизи Н'Тест. Този път, строен преди точно един век от французите, преодолява планините западно от четирикилометровия връх Тубкал и се спуска към долината Сус, откъдето идват аргановото масло и прочутите марокански портокали.               Но да се стигне дотам никак не е лесно. Пътят е тесен и на места само сантиметри делят колелата от зловещите пропасти. На всичкото отгоре този район бе от най-засегнатите от голямото земетресение миналия септември. Цели села са сринати и жителите им обитават временни фургони и палатки. На места асфалтът е изцяло отнесен.

Тук правим и едно леко неприятно откритие. Снимките сутринта пред хотела са ни изиграли лоша шега: проспали сме раздаването на храната и водата за из път, а огромната хладилна кутия на задната седалка се оказва празна. Ще атакуваме Атлас, втората най-висока планина на Африка, въоръжени само с пакетче дъвки.        Снимка: AUTOMEDIA.BG         Естествено, по шосетата на Мароко не липсват неща за хапване, обаче са ни предупредили, че уличната храна тук не се погажда добре с европейски стомаси. Но поне с напитките няма никакви проблеми. Дори там, където няма заведения, се срещат прословутите марокански мобилни кафенета: на пръв поглед обикновени "баничарки", чийто багажник обаче съдържа най-модерна италианска кафе машина.                  Впрочем кофеинът не е особено нужен: един поглед встрани от пътя е достатъчен да разсъни и най-сънливия. Но пък планинското изкачване ни дава възможност да оценим подобаващо автомобила, който ни се е паднал.

Едва ли може да има по-подходяща кола за подобно приключение от тази: новата СХ60 със задвижване на четирите колела и дизелов двигател. Една кола, с която Mazda върви обратно на течението, и вместо да намалява обема на двигателя, го увеличава. Тук под капака имате 6-цилиндров редови дизел с 3.3 литра работен обем. Съвсем малко са автомобилите, които могат да ви предложат нещо подобно в наши дни.

Но това в никакъв случай не е връщане в миналото, защото японците са създали една изключително новаторска система за възпламеняване на сместа, която прави този двигател фантастично ефективен. Всъщност толкова ефективен, че той отсега покрива изискванията на следващия Еuro 7 стандарт, който ще влезе в сила след време.                Без да подценяваме екологията, в момента ни вълнуват повече другите качества на този мотор: стабилната мощност, която прави изкачването много лесно;  огромният въртящ момент, позволяващ изпреварвания дори тук; и накрая, но не по важност, икономията. Бензиностанциите не са в изобилие в сахарската част на Мароко, където отиваме, така че пестеливият дизел е добре дошъл.        Снимка: AUTOMEDIA.BG         След около пет часа каране изкачването приключва. Най-после сме в най-високата точка на прохода Тизи Н'Тест - на 2100 метра надморско равнище, почти колкото Черни връх. Една паметна табела чества френските строители на пътя, а магазинче за сувенири примамва съвременните им потомци. Гледката надолу по южните склонове е фантастична, но нямаме много време да й се наслаждаваме. По пътя надолу срещаме кола на организаторите, които ни спасяват от гладна смърт, щедро споделяйки сандвичите си. Внушават ни обаче нова тревога: много сме закъснели. Ако продължим по маршрута, който стига до пустинята Сахара, има риск да стигнем в лагера много след мръкване. Съветват ни да вземем по-краткия маршрут. Но думата Сахара звучи твърде примамливо и с хърватския колега Невен решаваме да минем по дългия път, каквото и да ни струва.                   Градчетата на Сус, населени от берберите шилха, доста повече приличат на Мароко от приключенските романи. Стариците, възсезднали магарета, козичките и футболните игрища са навсякъде - дори и на места, където никога не са виждали и стръкче трева. Модерните коли, доминирали пътищата на Маракеш, изведнъж изчезват: вместо тях се появяват горди ветерани на по 50- 60 години, натоварени така, че отдалеч изглеждат като обърнати пирамиди.                 Девет часа, след като напуснахме Маракеш, най-после наближаваме границите на Сахара. Само малка част от най-обширната пустиня на планетата попада на мароканска територия (ако не броим оспорваната територия на Западна Сахара, която не е съвсем безопасна за туристи). Не си представяйте пясъчните дюни от филмите. Но и така пейзажът е достатъчно впечатляващ: камениста пустош, насечена от планини и простираща се до безкрая. И прекъсвана от време на време от някой оазис.

Колкото повече напредваме на юг, толкова по-лоша става видимостта - но не заради мъгла, а заради необикновено финия сахарски прах във въздуха. Същият, който вали по колите ни в България всяка пролет. Но тук се запознахме с него по-отблизо, отколкото планирахме. Зърнахме един голям базов лагер край пътя и решихме да се отклоним, за да разберем какъв е. Оказа се базата на участниците в голямо офроуд рали. Отворихме прозорците само за минута, за да огледаме по-добре участниците в Morocco Desert Challenge. Но това се оказа предостатъчно за вездесъщия прах, полепнал навсякъде из автомобила.                  Последната част от дневния ни преход се оказа и най-приятната. Хубави и пусти пътища насред почти марсиански пейзаж и, от време на време, някое живописно градче. Тук вече си позволихме да настъпим нашите шест дизелови цилиндъра - с надеждата, че уважаемата мароканска полиция е концентрирана другаде. Накрая не само не закъсняхме, но и успяхме да изпреварим четири от останалите мазди и да пристигнем точно по залез в мястото си за нощувка - лагера Уеднужум.                 След малко храна и вино, и един предпазлив сблъсък с особената местна музика, бяхме готови да видим какво означава луксозно настаняване в Сахара. Бедуинските ни шатри съдържаха неща, за които истинските бедуини не са и мечтали: течаща вода, легло и климатик (макар и неработещ). Но, лукс или не, това си остава шатра насред оазис в пустинята. Припомнихме си пътеводителя, който много настойчиво съветва всяка сутрин старателно да изтръскваме обувките, за да няма попаднали скорпиони в тях. И също така успокоително добавя, че само 4% от всички ухапвания са фатални.         Снимка: AUTOMEDIA.BG         Но може би и гадинките са били прогонени от музиката, защото сутринта не поднесе никакви неприятни изненади. Дори ни остана време да хвърлим едно око на оазиса. Уеднуджум е от така наречените екологични лагери: той не само произвежда всичките си продукти тук, в оазиса, но и използва само енергия от възобновяеми източници. Поне докато не докато не дойде някоя голяма група като нашата, естествено. Тогава се налага да се включи генератор.         Снимка: AUTOMEDIA.BG           Места като това се поддържат благодарение на филмовата индустрия, която отдавна си е харесала близкия град Уарзазат (името значи "място без суматоха" на берберски). Тук е снимано какво ли не, като започнете от "Лорънс Арабски" и приключите с "Гладиатор" и "Игра на тронове". След 150 километра каране на втория ден започваме да разбираме защо.                  Филмовата история на Уарзазат и живописното селце Аит Бенаду наблизо гr правят популярни сред туристите. Те идват по главния път от Маракеш и Казабланка, и стигат най-много до живописния каньон на река Дадес. На върха на каньона е кацнало кафене, което ни дава възможност не само да си починем и да погледаме пейзажа, но и да опитаме тукашния еквивалент на кафето.         Снимка: AUTOMEDIA.BG           Нещото, с което се оцелява в тази страна, е мароканският чай - комбинация от свежи ментови листенца и черен чай, варен толкова дълго, че може да разсъни и мъртвец. Никакво кафе не може да се сравни с ефекта от една чашка. Този ефект обаче ще ни трябва, защото ни остават още 10 часа каране.

Тези 10 часа ни се струват твърде много - според картата Маракеш е на малко над 300 километра. Но докато шепата туристи, поели в същата посока, тръгват на юг, към главния път, нашият маршрут води на север. Известно време и гледките, и пътищата са чудесни. Като изключим поразените от земетресението зони, мароканските пътища са в доста добро състояние. Но в момента, в който си го помисляме, асфалтът изведнъж изчезва. Малко след каньона Дадес започва покритият с макадам R704 - най-високият проход през Атлас. Тук вече наистина оценяваме по достойнство нашия солиден дизел. А също и, колкото и да не ви се вярва, балканското пътно строителство. Холандските колеги, свикнали с равни и гладки пътища, успяват да спукат три гуми в този участък. Но ние сме виждали и далеч по-страшни настилки от тази. Между другото хванали сме последния влак за това приключение: Мароко строи нов асфалтов път на мястото на стария макадам.                 Гледката на пътностроителните машини на 2500 метра височина определено е впечатляваща. Дори не знаем как са стигнали тежките машини дотам. Но сваляме шапка на самотния продавач на геоди, добрал се до тези места на старото си колело. Напрашеният прозорец на колата заличава езиковата бариера в пазарлъка. След известно писане и задраскване, цената на красивия минерал пада до 10 евро - което в тази затънтена част на страната е колкото три-четири надници. Малко по-късно сме в най-високата точка на прохода - над 3 км над морското равнище, и 82 метра над връх Мусала, първенеца на Балканите. А след още един завой идва чудото: чисто нов асфалтов път.         Снимка: AUTOMEDIA.BG           Докато се спускаме, селцата зачестяват. Тук е територия на берберите - горди, но и работливи хора, които са се научили да извличат максимума от бедната си земя. Навсякъде, където има поне малко вода, земята се обработва с огромно внимание. А накрая очите ни, привикнали към прах и камъняк, виждат изумителна гледка: ослепително синьо езеро. След толкова пустиня и голи планини, това ни се струва като сбъднатата мечта на героите от "Дюн". Но всъщност езерото Тислит само ни подготвя за едно съвсем различно лице на страната на север от Атласките планини. На всеки половин час пейзажът се променя коренно: голите каменисти склонове изведнъж се превръщат в храсталаци, сякаш сме в Аризона. После се появяват зелените петна на обработваемите ниви. И накрая се озоваваме в една планинска долина, която съвсем спокойно би могла да бъде и в Родопите. Предупреждението за сняг изглежда нелепо при 31 градуса външна температура, но ни увериха, че през зимата и това се случва.                  Повечето хора виждат от Мароко само суматохата, туристическите капани и досадните пазарлъци на места като Маракеш и Казабланка. И всъщност зърват много малко от истинското Мароко: малките градчета във вътрешността. Зърват много малко и от истинските мароканци, които са много симпатични, спокойни, дружелюбни хора. За два дни пътуване получихме само усмивки и приятелски помахвания.                   След последния хребет се спускаме в плодородната долина около град Бени Мелал. Оттук до Маракеш ни очакват 200 километра. Нашите домакини са ни предупредили, че може да са най-опасните заради хаотичното движение. Но и тук онова, което шокира британската душа, не може да смути балканската. Пътят N8, с който толкова ни наплашиха нашите английски водачи, всъщност се оказа съвсем нормален междуградски път, който даже би минал за доста спокоен на фона на Пловдив-Пазарджик например.                 Това, което ни остава като изпитание, е нощният трафик в Маракеш. Но за щастие стигаме града, с население колкото София, сравнително рано - към 20:30. Вечерният час пик не започва преди 22:00, така че успяваме относително спокойно да се доберем до хотела, от който започна всичко. Отсъствали сме едва около 40 часа. Но усещането е като за седмици: показателно за количеството впечатления, което ни е оставило "истинското" Мароко.        Още снимки от Mazda Epic Drive вижте в ГАЛЕРИЯТА: