През 90-те г. на миналия век японските производители натрупаха достатъчно опит в създаването на мощни автомобили, които хвърлиха ръкавицата на най-доброто, което Европа можеше да предложи. Изведнъж, феновете на Ferrari започнаха да се поизнервят от вида и представянето на спортните модели на Honda, Mazda, Mitsubishi, Nissan и Toyota.
Тези японски марки създадоха коли, които бяха също толкова привлекателни и технологично напреднали, колкото тези на европейските им колеги. Освен това, често пристигаха на Стария контитент на по-ниска цена и дори бяха по-надеждни. Ferrari трябваше да подобри своите модели или да се махне от пътя на новите си съперници.
Тогавашният президент на италианската компания Лука ди Монтедземоло, също явно е знаел, че ще има проблеми. Пред британския в. "Дейли Телеграф" през 2011 г. той разкри, че година преди да се върне в компанията си купил Ferrari 348 и намразил колата. След като поел поста, Ди Монтедземоло заявил на инженерите: "Не. За мен 348 не е Ferrari!". Днес италианската компания има по-малко тревоги по отношение на японската продукция, но е хубаво да си спомним за тези модели, които доста я поизпотиха.
Honda NSX
Honda (или Acura за тези в Северна Америка) NSX е доста напред спрямо останалите японски автомобили в този списък по отношение на цената, но купето сложи на масата най-новите технологии по онова време, което оправда стойността му. За тази кола Honda създаде специален 3.0-литров V6 двигател. Той развиваше 270 коня при пускането на модела през 1991 г. и работеше в съчетание с 6-степенна ръчна скоростна кутия, макар че се предлагаше и вариант с 4-степенна автоматична. Honda монтира агрегата зад водача и "облече" всичко в ръбат корпус. Външните панели бяха алуминиеви, за да намалят теглото на колата. Компанията дори използва суперкомпютъра Cray, за да определи точното количество материал, необходимо за създаване на части с правилната комбинация от твърдост и здравина спрямо теглото им. Когато настъпи време да настрои всичко, Айртон Сена се притече на помощ. Резултатът - суперавтомобил, който беше толкова добър, колкото всичко, което Европа можеше да измисли по това време.
Mazda RX-7
Mazda RX-7 получи третото си (и вероятно последно) поколение за моделната 1993 г., но се появи с гръм и трясък. Подобно на 300ZX, компанията премахна ръбестия вид от предишното поколение за сметка на по-органичен и вълнообразен. Достъпни с 5-степенна механична или 4-степенна автоматична скоростна кутия, всички варианти използваха последната версия на 1.3-литров ротационен двигател 13B на Mazda. Той вече бе снабден с поредица от последователни турбокомпресори, за да извлече максимума от ванкеловия агрегат, а мощността му бе 255 к.с. Макар и да не е толкова мощен, колкото останалите в този списък, RX-7 се славеше с прекрасно управление. Mazda също така предлагаше опционални пакети за окачването с още по-агресивни настройки за хора, които нямат нищо против по-твърдото возене за сметка на още по-острото взимане на завоите.
Mitsubishi 3000 GT
В Япония 3000 GT носи прозвището GTO. Макар че това е някак си общ термин за хомологиран състезателен автомобил (какъвто 3000GT не беше), прочути модели като 250 GTO и 288 GTO дават на позвището много тясна връзка с Ferrari. Маркетинговият екип на Mitsubishi трябва да е знаел това, когато е избирал името. Докато базовите модели имаха естествено аспириран V6 двигател, задвижващ предните колела, този на върха на моделната гама - VR4, бе снабден с 3.0-литров V6 двигател с туин-турбо, развиващ мощност от 300 к.с. при появата си през 1992 г. и 320 коня от 1994 до край на производството през 1999 г. 3000GT VR4 обаче беше нещо повече от мощност. Той бе със задвижване на четирите колела, завиване и на четирите колела и многорежимни амортисьори за по-добро управление. Освен това имаше активни аеродинамични елементи, които регулираха предния сплитер и задния спойлер при високи скорости.
Nissan 300ZX
Nissan вече произвеждаше автомобила Z от десетилетия, когато новото поколение 300ZX се появи за моделната 1990 г. А последния модел привлече вниманието като вече бе захвърлил предишния си ръбест вид и придобил много по-гладък облик. Базовите модели бяха с атмосферен 3.0-литров V6 двигател с мощност 222 к.с. Но истинската звезда бе версията с туин-турбо със своите 300 коня и 5-степенната ръчна скоростна кутия. Тези купувачи, които предпочитаха 4-степенната автоматична трансмисия, трябваше да се задоволят "само" с 200 к.с. За по-точно управление на колата, Nissan предложи системата си за задвижване на задните колела Super HICAS.
Toyota Supra
Ако Nissan GT-R не бе получил прякора Годзила, то четвъртото поколение на Toyota Supra бе следващият японски автомобил, който най-много заслужаваше чудовищното име. Според съвременните стандарти, 320 конски сили от 3-литров двигател с туин-турло не звучат толкова много, но имайте предвид, че по-ранните версии на Ferrari 348 имаха 300 к.с., а по-късно за американския пазар се появиха и такива с 312 к.с. Версиите с туин-турбо на японския автомобил бяха налични с 6-степенна механична или 4-степенна автоматична скоростна кутия. Базовата Supra от четвърто поколение имаше атмосферен 3-литров редови "шестак", който развиваше 220 коня. Купувачите можеха да го получат с 5-степенна механична или 4-степенна автоматична трансмисия.