Автомобилната история е осеяна с необичайни хрумвания, които изгряват на небосклона с гръмки обещания, само за да изчезнат в небитието броени години по-късно. Свикнали сме да виждаме всичко – от странни пластмасови ключове до бутони за „парти режим“. Но когато стане дума за истинска екстравагантност, шведите от Volvo трудно могат да бъдат засенчени. В средата на първото десетилетие на новия век компанията гордо лансира екстра, достойна за трилър – система, проектирана да открива нападатели, дебнещи в купето на вашия автомобил.
Сценарият, използван за промотирането на Volvo S80 през 2007 година, звучи почти нелепо, но бе представен със смразяваща сериозност. Като флагман на марката, този седан беше натъпкан с технологии, но перлата в короната бе опционалният Personal Car Communicator (PCC). На пръв поглед това бе просто по-модерен ключодържател, но истинската магия се криеше в самото шаси на колата. Volvo S80 разполагаше с „Heartbeat Sensor“ – датчик за сърдечен ритъм, който можеше да информира собственика дали в превозното средство се крие живо същество.
Рекламната кампания залагаше на чиста проба психологически натиск. „Колата на Кейт е последната на пуст паркинг“, прошепваше дълбок глас зад кадър, докато виждаме бизнес дама, която се приближава към автомобила си в тъмна нощ. Сцената крещеше „опасност“. Преди да докосне дръжката, тя проверява ключа си – той мига зловещо в червено. Лицето на Кейт се изкривява от ужас и тя побягва, търсейки спасение. Ох, какъв по-добър начин да продадеш луксозен автомобил от това да внушиш на клиента, че всеки момент може да стане жертва на престъпление?
Технически погледнато, системата беше вдъхновена от мерките за сигурност в ядрените централи. В основата ѝ стоеше микроакселерометър, монтиран директно върху шасито на автомобила чрез масивни метални опори. Задачата му беше да улавя и анализира микроскопичните вибрации, които човешкото сърце предава към каросерията. При натискане на бутона „Информация“ от разстояние до 100 метра, ключът правеше запитване към колата. Ако две червени светлини започнеха да пулсират в ритъм, това беше знак, че някой диша вътре.
Въпреки инженерния гений зад този „мобилен стетоскоп“, функцията се оказа по-скоро теоретично полезна, отколкото практична. Една от големите уловки беше, че сензорът работеше само ако алармата на колата вече е била задействана. С други думи, някой трябваше да е влязъл с взлом, а алармата – да се е активирала, за да може вие да разберете чрез ключа, че неканеният гост все още е там. Освен това, системата можеше да се обърка от външни шумове – например, ако колата е паркирана близо до музикален фестивал, мощният бас би могъл да имитира ударите на сърце.
В крайна сметка „детекторът за опасност в купето“ не успя да спечели сърцата на масовия купувач и тихомълком бе изваден от каталозите. Може би пазарът не беше готов за кола, която ви кара да бягате от нея с писъци, или просто шофьорите разбраха, че вероятността някой да ги дебне на задната седалка е по-малка от тази да си забравят ключовете вътре.